Соня Чакърова: Народните традиции и песни са пъпната връв, която ни свързва с българския дух
Магията на фолклора действа пречистващо
Личен архив на Соня Чакърова
Соня Чакърова е народна певица, диригент, телевизионен водещ и режисьор, посветила своя професионален път на съхраняването и развитието на българския фолклор, обичаи и традиции. В творчески дует с Димитър Аргиров и с тяхната група „Горяни“ развива различни музикални проекти, в които се съчетават автентичния фолклор с модерни подходи и жанрови експерименти – доказателство, че българската народна музика може да бъде едновременно жива и развиваща се.
Още от 5-годишна започвате да се занимавате с музика, а по-късно учите народно пеене и дирижиране в АМТИИ – Пловдив. Какво Ви даде това ранно музикално възпитание и как то оформи любовта Ви към българския фолклор?
Родителите ми откриха музикалност в мен и ме попитаха дали искам да се занимавам. Разбира се, аз също усещах, че музиката ме влече. Беше огромна радост, когато 5-годишна започнах да работя с преподаватели от музикалната школа в Монтана. Започнах със солфеж и с акордеон, защото тогава задължително се учеше и инструмент.
Народното пеене се появи, когато вече бях около 7-8 годишна, паралелно с школувано пеене в училището. След като завърших средното образование в паралелка с народно пеене, продължих в Музикалната академия в Пловдив. Там учих дирижиране на народни състави и народно пеене, което ми беше мечта още от V клас.
Мога да кажа, че целият ми живот върви по път, който най-вероятно е предначертан, защото в никакъв случай не е бил търсен. Просто нещата при мен се случваха по най-естествения начин.
Какво е за Вас българският фолклор – традиция, мисия или начин на живот?
В моето семейство винаги са се пеели песни – и народни, пък и други, когато се събираше по-голяма част от фамилията. Но най-голямо влияние за това да обикна фолклора може би има моя баща. Аз често посещавах неговата работа и той ми пускаше много плочи с фолклорни изпълнители, на фолклорни ансамбли и много спокойно ме въвеждаше в тази музика. Години по-късно, когато съм разговаряла с него, той ми е споделял, че му е било приятно това време с мен и с народната музика. Той е човекът, който оказа влияние и, разбира се, майка ми, бабите, хората около мен.
Бих казала, че фолклорът е и начин на живот, и мисия. Всеки един и творец, и изпълнител, би трябвало да възприема своята работа и като мисия. Ние сме хората, бих казала, връзката между това, което е било, с това, което е сега. През годините колкото повече учих, колкото повече разбирах и навлизах в дълбочина на българския фолклор, толкова повече осъзнавах, че едва ли някой ден ще мога да кажа, че знам абсолютно всичко за фолклора. Това е наистина нещо необятно, нещо, което векове наред се е събирало и се е съхранявало в народната памет. Едва ли един живот би ни стигнал да опознаем и да научим всичко.
Според Вас защо фолклорната музика продължава да вълнува хората дори в съвременния свят?
Съзнаваме или не, народните традиции, народните песни са пъпната връв, която ни свързва с българската ни същност, с българския дух. С дома, с аромата на здравец, с това, което тече във вените ни, което са ни предавали, дори и генетично, нашите прадеди.
Наистина, има завръщане към фолклора. Всички, които им се иска да се занимават с това, трябва да намерят хората, които могат да ги въведат във фолклора по най-правилния начин, защото има тенденция да се превръща в малко мода. Има хора, които си купуват носи, обличат се някак с тях и ходят по фестивали. Но понякога го няма разбирането за това как трябва да се носи една носия, как трябва да се изпълни една песен. Да, фолклорът е за всички, но ако го предаваме на нашите деца, трябва да го предадем в по-чист вид.
Както е казал на времето проф. Иван Шишманов, фолклорът е всичко, което народът знае за себе. По фестивали наблюдаваме лоши съчетания на народни носии, някои дори не са точно типични български, хора, обути с маратонки, сложили неподходящи аксесоари върху носията...Трябва да се съблюдават тези неща, особено при фестивали с конкурсен характер. Същото се случва и с песните. Трябва много внимателно и с уважение хората да се отнасят към фолклора.
Били сте част от едни от най-емблематичните формации като Ансамбъл „Тракия“ , пеете и в хора на Ваня Монева, с които сте концертирали по целия свят, диригент сте на народния хор на Ансамбъл „Шевица“. Как чуждестранната публика приема българския фолклор и има ли момент или реакция от публика, които никога няма да забравите?
Публиката винаги е много възторжена. За моя голяма радост, съм обиколила доста държави, срещата съм се и се срещам с доста различни култури. И, наистина, където и да съм ходила, макар и да не разбират езика на песните и какво се случва в народните танци, усещат посланията.
И най-голямата радост е, когато наблюдаваш чужденци, които са дошли на концерт, които са стояли час и половина, а след това си тръгват от залата развълнувани, разплакани. Казват, че ние вероятно не осъзнаваме по какъв начин това влияе на емоциите на човек. Може би тепърва ние, българите, ще осъзнаем какво наистина носим в себе си и какво богатство имаме.
Още като бях студентка, имахме един концерт в Израел. Тогава три хиляди човека бяха на крак. Публиката се състоеше и от българи, които на времето са си тръгнали от България, по едни или други причини, и живеят там. Всички те, заедно с нас, артистите, пееха „Хубаво си, моя горо“. За мен беше едно невероятно изживяване. Да видиш, че толкова много сърца туптят в един ритъм и се вълнуват от тази песен.
От 2016 година работите в дует с Димитър Аргиров и изпълнявате песни и от Македонската фолклорна област. Защо избрахте именно македонската фолклорна област и каква е спецификата на песните там – като звучене, емоция и начин на изпълнение?
От доста малка слушам тези песни и наистина страшно много ги харесвам. Може би заради тяхната мелодичност, може би заради тяхната емоционалност. След това и срещата ми преди вече 10 години с Димитър Аргиров, който е син на обичания Илия Аргиров, затвърди тенденцията да изпълнявам такива песни, към които подхождам с много голяма любов. Всички песни от всички фолклорни области са прекрасни, но винаги има нещо, което го влече повече човек и му е повече на сърце. Старая се и нещата, които сътворявам да са в песенната традиция на конкретната фолклорна област.
Откъде най-често черпите и събирате своя репертоар – от стари архиви, теренни записи или от възрастни изпълнители?
Ако говорим за песните от Северозападна България, от където аз съм, имам записи на местни, възрастни певци, които вече ги няма сред нас. Успях да запиша някой от тях, част от техните песни. Също така много търся по сборници, защото това е един колосален труд на хора, които са ходили са на терен, събирали са песни, дешифрирали са ги, издали са ги. Те просто стоят в сборниците. Те са толкова изчерпателни, с 4000-5000 песни вътре, разделени по тематики, така че доста често се обръщам и към тях. Иска ми се тези песни да видят бял свят. И, разбира се, самата аз се вдъхновявам да сътворя нещо.
По време на пандемията заедно с Димитър Аргиров създавате рок групата „Горяни“ и записвате фолк метъл – нещо доста различно от традиционния фолклор. Трудно ли беше да излезете извън рамките на народната музика и смятате ли, че смесването на жанрове е добър начин фолклорът да достигне до по-широка и международна публика?
При разговорите ни с Димитър Аргиров, който е първият певец на група „Епизод“, а и в момента отново работи с тях, стана ясно, че и двамата сме убедени, че елементи от народната песен могат да се съчетаят с всички останали стилове. Такива опити с фолклор направиха първо чужденци, след това ние, българите, започнахме да правим колаборации между народна музика и други стилове.
При рок група “Горяни” не бих казала, че са народни песни, които да звучат в метъл или в рок, а по-скоро е една смесица. Има елементи откъм текст, откъм част от мелодията, внесени орнаменти. Мисля, че се получава нещо много интересно. Има вече много такива проекти. Ние държим предимно на авторски песни, за да имаме наш, разпознаваем облик. И идеята беше обща, да направим нещо малко по-различно. И да, ако това е начинът, по който хора да достигнат по-младата публика, защо не? Прави се, и при доста колеги се прави сполучливо.
Трудно ли е днес да се създава нова музика, която едновременно да звучи автентично и модерно?
Винаги се стремя да правя нещо, което ми е на душа и на сърце, а не да е модерно. Публика си има за всичко и автентичното трябва да си е автентично. Съчетаването между двете е доста сложно и смятам, че дори и да се съчетава, пак си носи своята различност. Не е идеята просто да изпееш една фолклорна песен и аранжиментът да е в метал или рок вариант, защото това би било най-лесното. Трудно е, наистина, да се съчетаят, защото все пак трябва да имат някъде пресечна точка и да могат да се харесат от по-голяма аудитория.
Често се приема, че във фолклора няма „авторски права“, защото песните са народни и предавани през поколенията. Според Вас къде е границата между народното творчество и съвременния авторски прочит?
Смятало се и се смята, че народното ни творчество е колективен труд, че не може да има своето авторство. Това е така, защото няма как да се върнем векове назад. Дори и авторът на дадена народна песен да е неизвестен, тя е създадена, защото някой се е впечатлил от нещо, защото е решил да създаде някоя мелодия, някоя песен. Тя се предава от уста на уста, а по-късно е станала популярна.
Аз имах честта да познавам една част от големите ни изпълнители от по-старите поколения. Те самите са правили авторски песни, измисляли са текста или пък мелодията. Тогава времето е било такова, че не е било прието народната песен да има автор. Винаги, когато творя, се опитвам да е в зависимост с това в коя фолклорна област съм, да спазя всички характеристики на въпросната област. Тоест трябва мелодията да е специфична, текстът, диалектът.
Опитът, който го имам през годините, ми помага този процес да не е много дълъг, стига да имам посоката за какво да е песента, каква да е темата. При мен, всички тези неща вървят едновременно – и мелодия, и текст. Може би едно от най-красивите неща, които ми се случва, е да сътворя нещо. И то след време да се припознае като народна песен.
Съвременните произведения носят характеристиките на народната песен, но авторът е отделил време, в което да помисли как да построи мелодията, какъв да бъде текстът. За да излезе тази песен на бял свят, са събрани музиканти, които трябва да изсвирят това произведение – би било хубаво всеки труд да бъде добре оценен и да им бъде заплатено. Когато се получи крайният продукт, ние не можем да кажем, че това просто е една народна песен. Добре е тя да заживее живот и публиката да я припознае като народна песен, но тя има своя автор, има хора, които са се трудили да излезе наяве.
Някой си е оставил сърцето, за да може тя да живее. За да се популяризира, творците заплащат за това. Най-логично е трудът на един човек да бъде възнаграден подобаващо. Ние не можем да се мерим с това как в световен мащаб авторското право е заплатено, но поне да се споменава авторът. Авторът да може да възвърне поне минимална част от средствата, които е вложил, за да има възможност да продължи да твори. Не, че хората, които обичат това нещо, ще спрат да го правят. Но смятам, че така е редно.
В днешно време много хора смятат, че щом се чуят гайда, кавал или тъпан, това автоматично означава „народна музика“. Според Вас само инструментите ли определят фолклора, или има много по-дълбок смисъл – в начина на пеене, текста, традицията и емоцията?
Навсякъде вече българските фолклорни инструменти се ползват, дори в джаз музика. Знаем какво прави и нашия, обичан Теодосий Спасов и как проби пътя на кавала и на народната музика в други стилове. Всичко трябва да е направено с мярка. Това, че някъде ще чуем един кавал или една гайда само по себе си не значи, че ние след малко ще чуем народно творение. То може да носи характеристики вътре в себе си или части от фолклора, но трудно бихме го нарекли фолклорно произведение.
Освен певица, Вие сте и режисьор с над 200 заснети видеоклипа и филми, свързани с българските обичаи и традиции. Според Вас достатъчно ли пазим и популяризираме българския фолклор днес и какъв е интереса на младите хора към него?
Категорично мисля, че сме доста назад в това да запазим така, както би трябвало. Фактът, че записи от първите събори в Копривщица по-скоро можем да намерим някъде в Япония, отколкото в България, е показателно за това доколко ние пазим нещата, които наистина са ценни за българския народ.
В един момент, когато изчезнат истинските образци, ние просто няма откъде да ги вземем. Медиите и държавните институции са тези, които изключително много трябва да помагат на всички хора, които се занимават с опазване и съхраняване на българския фолклор, а такива хора в България има не малко. И за голяма моя радост, това са много млади хора, които нямат подкрепа да станат видими и да могат да си вършат работата по най-добрия начин, защото всичко това е свързано освен с време, и със средства. Да се съхрани, да се пазят българските обичаи, българските традиции, българските автентични носии. Едните да търсят, да намирaт, a другите – да помагат това нещо да е видимо.
Абсолютно цялото общество трябва да се грижи българската памет да бъде съхранена. Защото това е нещото, което българинът е направил и предал без да има тогава медии и записи. От поколение на поколение, от бабата на внучето, от майката на детето. Единственото, което ги е водило, е била тяхната обич и абсолютна убеденост, че това, което правят, това, което предават нататък е истинско стойностно и си заслужава да бъде запазено.
Смятате ли, че българският фолклор има силата да направи България още по-популярна по света?
Абсолютно и по един или друг начин го доказваме. Навсякъде по света обожават нашия фолклор. В моментите, в които се докосват до ритмите ни, до разнообразието, те започват да питат, искат да научат. Навсякъде вече по света има хорове, които се занимават с български народни песни. И това са чужденци, които го правят с огромно желание да разберат тази магия. Всички, които се докоснали до българския фолклор, казват, че това е една магия, която не могат да обяснят как им въздейства. Тя въздейства пречистващо, тя дава енергия, кара ги да бъдат много по-емоционални, да се усмихнат. И, видимо, през годините България заема своето място на световната музикална сцена с немалко музикални проекти, където основен фактор е фолклорът, или народното пеене, или фолклорните ни инструменти.
Какво според Вас отличава нашата народна музика от тази на останалите държави?
Мисля, че най-много това, че е изключително разнообразна. В един концерт пред публика, чужденецът може да чуе и да обхване цялата емоционалност, която българите носим. Достатъчно е концертът да има 10-15 песни или инструментали, и там е цялата палитра от човешки емоции – тъга, обич, приемане, разбиране, сила, даване, болката от историческото ни минало.
Чужденците усещат всичко това и голяма част от тях се стараят да наподобяват звукоизвличането ни. Все повече чуждестранни студенти идват в България, в музикалните академии, за да изучават българско народно пеене, български народни инструменти. Това е абсолютно показателно за въздействието, което има нашата музика.